Excerpts from an exhibition by Aleksandar Sekulov
Група „Ръб“ връчи новоучредената си награда за цялостно творческо представяне на Априлското
поколение в лицето на присъствуващия – по стечение на обстоятелствата, а не по ирония на
съдбата – Йоан Левиев. С което основният девиз на групата, споделен в частен разговор с
Кольо Карамфилов: „Насрещният план – мерило за творческа активност!“, бе допълнен с още
един: „Септември може и да стане май, но март – април: никога!“
Ядро на изложбата – и в смислово, и в пространствено отношение е фигуралната композиция на
Димитър Митовски и Кольо Карамфилов, наречена „Пънк“. Първата обща работа на двамата беше
сътворена от отпадъчно желязо миналото лято, композицията „Оазис“. Няма да отварям реч, защо
никой не попречи тази странна и артистична творба да не бъде разрязана и разпилявана. Онези,
от които е зависело това, не им пука за подобни неща.
Названието „Пънк“ носи ясните маркери за съвременната агресивност на това движение, тласкано
и създавано от отчаянието и нихилизма. Обаче сърповете и чуковете, заменили в творбата
обичайната лента от коса, са знаци и символи на една много по-стара и страшна агресивност,
излъчвана в невероятни количества дори само от елементите на знаменно-партийната
комунистическа символика. Третия елемент – петолъчката – е масовият обект на сатирично
унищожение от повечето от авторите в изложбата. В „Пънк“ иронията идва чрез дискретно и на
пръв поглед незабележимо отпращане към Статуята на свободата, само че, за разлика от
оригинала, лъчите на петолъчката просто разцепват желязната глава и нелепо стърчат от нея. В
„Стомахът на един човек, принуден да стане комунист“ хладният ужас вее от факта, че
купчината петолъчки седят в стомаха цели, монолитни и като че ли невъзможни да бъдат смлени.
Най-категорично и почти плакатно ясно темата за скритата (сега) и явна (преди) агресия,
излъчвана от институционализираните знаци и символи на познатата идеология, откриваме у
Димитър Келбечев: преса, на чиято дръжка за стягане е кацнала малка златна петолъчка.
The title Punk shows the clear marks of the modern aggression of this movement, driven and
created by despair and nihilism. However, the sickles and hammers in the work, which
replaced the usual hairdo, are signs and symbols of a much older and terrible aggression,
radiated in unbelievable quantities even [when it comes] only from the elements of the
flag-party communist symbolism. The third element – the five-pointed star —is the mass
object of satirical destruction enacted by most of the artists in the exhibition. In Punk,
the irony comes through a discreet and seemingly inconspicuous reference to the Statue of
Liberty, but unlike the original, the star’s rays had simply split the iron head, protruding
ridiculously outward. In The Stomach of a Person Forced to Become a Communist, the cold
horror stems from the fact that the pile of stars is sitting in the stomach intact,
monolithic, and seemingly impossible to digest. Dimitar Kelbechev tackles the theme of
aggression, hidden (now) and obvious (before), in the most explicit and almost poster-like
way, emanating from the institutionalized signs and symbols of the known ideology: a press
on whose handle a small golden star has landed.
Два дни подред някой махаше петолъчката.
Освен агресията, излъчвана от споменатите символи и знаци, на иронична дискредитация се
подлага и тяхната подменяща функция, способността им да поглъщат действителността. Символът
и знакът в едно общество, където индивидът е функция на идеологията, не са отпратки към
действителността. Те са единствената действителност. Цялата действителност. Парадоксът на
подобно поглъщане и подмяна проличава най-драстично у Румен Жеков („Без название“, където
обединяваият признак между мъртвите мухи, труповете на хлебарки, отрязаните коси,
полуизгорялата свещ и няколкото малки метални петолъчки, сервирани в пет чинии, би трябвало
да бъде състояние на смърт, на край, на не-живост), у Албена Михайлова и Венета Маринова
(„Маса без думи“) и споменатата картина на Димитър Митовски. Несъщата идеология се е
превърнала в насъщен хляб.
В библейските времена Христос нахрани народа си с хляб и риба не за да го спечели за вярата
си, а защото беше гладен. Ерзацът винаги е жесток.
Лишеният от социално-санкциониращата си роля знак от свръхдействителност се превръща в
обикновена частичка от действителността. Ритуалът на изяждане на огромната и страшно червена
торта под формата на петолъчка в края на откриването имаше за цел колективно и окончателно
очищение и освобождение на присъствуващите от миналото на страха и от страха на миналото.
Позната редакторка от Радио Пловдив проницателно зададе въпроса: Какво щеше да представлява
изложбата, ако го нямаше откриването?“. Без пародийния рецитал на пионерчетата, без акцията
с разпръскването на множество каменни топчета, наречена „Топките на историята се търкалят“,
без оцапаните до ушите с торта циганчета, които естествено се включиха в откриването...
Мисля си, дори само това откриване да беше останало, този жест на разрязване (не забравяй
разрязваната със сърп торта!) на пловдивското социокултурно пространство, прокарването на
първите плахи опити за сближаване на окопаните в собствените си бастиони части на културната
интелигенция, щеше да бъде достатъчно.
Някои от нещата в изложбата – „В памет на жертвите от Белене“ на Димитър Келбечев и „Пънк“
на Димитър Митовски и Кольо Карамфилов – не бива да изчезнат със закриването й.
Те съдържат цялата наша отвратена памет.
Който е видял изложбата на група „Ръб“, знае вече с какво още – освен с фасове – Китът ще
замърсява океанската среда. Тепърва.
Парадоксите на „Ръб“Албена Хранова
Изложбата на групата „Ръб“ започна от спектакъла и хепънинга, светското стълпотворение и
артистичните предизвикателства, мина през класичната поставеност на експонатите в залата на
„Гладстон“ и обикалящата ги на съсредоточени паузи публика – и задоточени се движи както
между мненията и оценките на различни хора, така и между разграниченията и доближаванията
вътре в себе си.
Движението се оказа една от най-важните характеристики на групата и нейната изложба, но
привидната му хаотичност се концентрира около общия стремеж към оголване на политическите
знаци и символи. Според мен този стремеж има два главни резултата – първо, отделянето на
тези знаци от една, досега изцяло проникната и пропита от тях действителност. Второ,
отделянето се оказва условие и за известното буквализиране на знака, което го прави
съмнителен именно като знак – но пък така утвърждава неговата преходност и свободата на
изкуството да се отграничи от него.
С други думи изложбата на „Ръб“ съдържа един сериозен парадокс. Тя демонстрира как се прави
изкуство от тези знаци и символи, които до сега поглъщаха и грубо социализираха самото
изкуство и въплътения в него живот, воюваха за неговата лесна преводимост на
политическо-манипулативни езици и се стремяха да се противопоставят на неговата
многозначителност и универсалност. Този парадокс се отразява и в диапазона на самите
експонати – от сатиричността и приложността – през плакатността и гротеската – до
метафориката; от веселата подигравка и вица – през очищението и предупреждението – до
паметта и тъгата. А затова и не е лесно изложбата да бъде оценявана само с един ценностен
критерий, какъвто и да е той.
Истинската излюстрация на този парадокс е например „Триумвират“ на Димитър Келбечев, една
чудесна според мен рисунка, чиито внушения и възможности за тълкуване тук са пренасочени и
ограничени чрез декора на и около нея – съвсем реалистично изкопирания кичов агитаторски
клубен кът. Тоест рисунката умишлено потиска своята многозначителност, за да изгради за себе
си ситуация, в която изкуството не може и не трябва да съществува. От друга страна, самата
работа ни показва силите, които вкарват и изкуството, и живота, и самите себе си в подобен
контекст – сили, които само така постигат своята натрапена представителност. Многозначната и
прецизна рисунка се „прави“ на буквален портрет , сменя „жанра“ си и затова жертвува някои
от своите значения, за да осъществи изобличението отвътре.
Цветовете също са свързани с характерната за изложбата насоченост. Доминиращото черно
съдържа червеното, но вече не като свой класически контраст, а като свой ясен синоним – и
сивото като резултат от тяхната общност…
„Ръб“ ни демонстрира и усет за граница на няколко нива – от названието на самата група, през
заглавието „Символи и знаци“, до общия стремеж да се внуши, че преди да се премине границата
на компрометираните политически знаци и символи, тя първо трябва да бъде осъзната и
очертана.
Елате, хиляди младежи!
Людмил Станев
И те дойдоха. Чукаха, но нямаше никой. Оставиха бележка: Ако ни търси някой, в Белене сме.
Хиляди младежи.
Зрителите изразиха своето задоволство, след което сплотено си тръгнаха към светлото
бъдеще.
Беше отговорено на въпроса: „Що е почва и има ли тя почва у нас?“
През цялото време, докато се откриваше изложбата, в залата се чуваха стъпките на идващия
комунизъм.
Ако пита за нас, кажете, че ни няма.
Всичко това беше, е, и ще бъде изложбата на група „Ръб“.
Името
Ина Пелева
Двадетест и девет „р“-та едно под друго чертаят падането надолу „с трясък-прасък – право в
провала“ и ни напомнят, че „Адът е само за нас“.
Масовата песен също владее сръчностите на звукописа и „р“-то е бодрост
„р“-то е бойкост
„р“-то е оптимизъм
„р“-то е марш
Да не забравяме, че „р“-то е и р-р-р-ръб.
„Ръб“ е фонетически близо до „rub“—дума богата и щедра на значения, която сама или във
фразеологизъм, или в идиом, или леко модифицирана граматически, означава почти всичко: движа
нещо по повърхността с натиск, общувам, подкрепям, откопирам, добре се погаждаме, караме я
чудесно, изтривам, стривам на прах, натяквам, втълпявам, изтривам се, изтърквам се, ще се
оправим някакси, излъсквам, опреснявам, освежавам, неравност на терена, пречка, препятствие,
там е болното място, камък за точене, гума за триене, каучук, полировчик, масажист, теляк,
любопитствам, смет, боклук, остатъци, дреб, парчетии, парцалаци, глупости, нелепости,
безсмислици, убивам.
Когато камилата на Киплинг проговаря на български с помощта на Валери Петров, тя казва
„хръп“, т.е. транскрибира „ръб“ с въздишка. Удобният хаос от асоциации, който се поражда от
трите звука, приютява и нахално-симпатичната муцуна от детската приказка за мързеливата
камила, и спомена за шумната радост от демонстративното невъзпитано ядене на зелен плод, и
още много неща.
Ръбът е на чорап, на панталон....спретнатост, изгладеност, неджинси.
Ръбът е граница, шев, предел, острие, неподчиненост, неудобност, личи къде е сглобката,
глупак, екстремност, или – или, задължителен избор, усилие да оцеляваш, белег, зарастване
(накриво), липса на гладкост (най-после), тъпанар, Руби-кон, пък тогава и ръбикон (т.е.
пришпорвай коня), ръб не е роб, р-р-ръб не е бър-р-р-р, съгласие и допиране между две
плоскости, било, по-високо билото, майстори!
Ръб-ът да бъде ръб.
