„Това вече е правено” – „Да, но не и в България”
Всъщност краткият отговор на „Това вече е правено” би бил – „Да, но не и в България”. Поради
което, вече и от дистанцията на времето, поне аз нямам никакво съмнение, че това беше
авангард. Млади художници от цялата страна, обединени в групи и поединично, въвеждаха не
просто нови форми в българското изкуство, но въвеждаха такива форми, с които можеха да
откликнат веднага и адекватно на вълненията в обществото, на събитията в страната ни, която
излизаше от изолацията в социалистическия лагер и започваше трудния си път към свобода и
демокрация. Сами по себе си тези нови изкуства символизираха промяната – при това радикална
промяна, съзвучна на тази в обществото.
От гледна точка на самото изкуство нещата бяха малко по-различни. Неведнъж съм писала, че за
българското изкуство т.нар. неконвенционални форми бяха един вид усвояване на език. Нов
език, който трябваше да изкара българското изкуство от десетилетията на изолация и да го
изведе по адекватен начин на международната арт сцена. Не беше лесно, мнозина опитваха, но
малцина успяха да „проговорят” този нов език. В крайна сметка обаче именно те поставиха
основите на съвременното изкуство в България.
И тук стигаме до мястото и ролята на група „Ръб" в тези процеси. Тя се заяви публично
сравнително късно – в началото на 1990-те. Като имаме предвид обаче, че в онези динамични
времена дори не годините, а месеците бяха дълги периоди. Но така или иначе членове на
бъдещата група „Ръб" участваха в авангардния процес в различни формати още от средата на
1980-те години.
Тогава по принцип пробивът ставаше основно чрез групи от съмишленици по места. Те постоянно
възникваха – понякога с лидер, понякога без, някои по-трайни, други по-скоро временни – за
една-две акции, понякога дори само за една изложба или за създаването на едно произведение.
Тези групи бяха с различна степен на зрялост, задълбоченост и интерес към новите форми, а
това неизбежно се отразяваше на работата им. При тях често се виждаше импровизация и игра, в
която успешните попадения бяха по-скоро изключение.
И когато на този фон се заяви група „Ръб“, тя веднага се открои именно със своята
задълбоченост, представена чрез много добре обмислените, ясно фокусирани и прецизно изведени
творби – независимо дали ставаше дума за инсталации, акции, изложби или друг вид проекти.
Казват, че критерият дали наистина знаеш даден език е да можеш да пишеш поезия на него. Та
ето в онази обстановка, в самото начало на 1990-те години, когато в общия авангарден процес
повечето художници все още усвояваха новия език в изкуството, група „Ръб" вече пишеше поезия
на него. Как точно – може да се види в „Музеят Ръб“.
Още първата изложба, с която групата се представи в Пловдив през март 1990 – „Символи и
знаци”, беше „ударна” и цялостна. Произведенията на всеки от авторите бяха много добре
обмислени като място с оглед тяхната съзвучност в общото пространство. Изложбата бе свързана
със символиката на комунистическия режим, но отиваше и отвъд текущите вълнения в обществото.
Дори ако погледнем само централната композиция на Кольо Карамфилов и Димитър Митовски,
съставена от три идола от различен материал, увенчани със сърпове, чукове, а средният – с
лъчи на петолъчка, впечатлението е сякаш за вечен и страховит образ на примитивизъм и
варварство, „облечени“ в даден период в конкретна идеология. Поради което запазват
актуалността и въздействието си и днес, повече от четвърт век след създаването им.
Поотделно членовете на група „Ръб“ бяха вече известни млади графици и живописци, и
продължаваха да участват като такива в общи изложби. Точно затова беше интересно как
индивидуалностите им буквално се сливаха в изявите им като група – всеки със своето място и
изключително важна роля в цялото. И докато в изложбите – „Опус Пробект 93“ (1993), „Идеалът“
(1992), „Голяма фотография“ (1991) също са представени в „Музеят Ръб“ – индивидуалните
почерци са ясно отличими като участие в съзвучието, то в хепънингите и акциите групата се
изявяваше като единен артистичен „организъм“. За разлика от другите групи в периода, в които
се знаеше общо взето кой е лидер и кой – двигател, в това отношение, бидейки
най-многобройната (12 души), „Ръб“ си оставаше загадка. Една от многото загадки, които поне
аз не пожелах да разгадая.
Защото ме впечатляваше тази монолитна общност от толкова ярки и различни индивидуалности.
Въплътена сякаш в акцията им на пловдивската гара през 1991: в чакалнята, в това
най-преходно и безлично място, разминаващо животи и съдби, светлинно табло повтаря
настойчиво „Всеки от нас – малко огънче, всички заедно – голяма светлина“. Група „Ръб“. В
пространството на най-голямо отчуждение, отличително със своята запуснатост и безнадеждност,
превърнато в метафора на държавата и обществото тогава, групата зовеше към заедност и
смисъл. И сега видеозаписът от тази акция, представен в „Музеят Ръб“ е все така
въздействащ... Както и останалите произведения, показани в Баня „Старинна“. И ако те
запазват актуалността си и днес, то е заради художествените качества и идеите, вложени в
тях, които надмогваха текущите вълнения в обществото, докато се оттласкваха от тях. Именно
така група „Ръб“ пишеше „поезия” на езика на т.нар. неконвенционални форми.
Накрая накратко да спомена и за музея. Напоследък се правят доста изложби с музеен характер
– на отделни художници, на групи и обединения. Което е нормално: навлязохме във времената на
юбилеите – на съвременното ни изкуство и на неговите създатели. Но тъкмо тези изложби остро
открояват липсата на музей за съвременно изкуство. Сграда с такова название в София има, но
липсва институцията „музей“. А базисните функции на всеки музей са да събира, съхранява,
проучва и популяризира културните ценности. Липсата на такава институция за съвременното ни
изкуство означава липса на история, която да постави авангарда и процесите след него във
времето, да ги открои според ролята и мястото им в развитието на изкуството.
Изложбата „Музеят Ръб” символично и временно запълва тази липса – съставена е както от
запазени произведения, така и от възстановени от групата творби. А някои са невъзстановими.
Липсват например част от фотосите от инсталацията „Ръб в гръб” – доколкото знам, последната
съвместна работа на групата от 1994. В Стария Пловдив беше представена в прозорците на
рушаща се сграда…
И така се оказваме в странната ситуация някогашният авангард сам да пише историята си и сам
да прави „музеите” си. Да припомня, че го е имало и че го има. Да събира, съхранява, проучва
и популяризира произведенията си. Или образно казано, да продължава да действа като
авангард, когато би трябвало вече да е класика – надлежно прибрана и историзирана в музея.
Мисля си, че вероятно така възникват легендите…
Статията е публикувана в „Портал Култура“ на 16 септември, 2016 г. Тук е публикувана
отново с разрешението на авторката.
Диана Попова
e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в
Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник
„Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо
Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското
изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на
националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
