Българско съвременно изкуство Група “Ръб”

В колектив, художниците безмилостно деконструираха социалните норми

Явлението „Ръб“ надхвърли неимоверно много предшестващата го история и параметрите на това, което се бе очертало като „неконвенционално“, концептуално или съвременно изкуство в страната, като работата на групата разшири и задълбочи неговите хоризонти. В колектив, художниците безмилостно деконструираха социалните норми и пренареждаха значенията на материята и практиката, от която бяхме изплетени, и изобщо на всичко, което ни обкръжаваше. В един безспирен колективен хаос, Ръбовете като че ли разглобяваха и отново сглобяваха света около себе си пространствено и смислово, създавайки водовъртеж, който радикално изместваше, пренареждаше и отново разбъркваше установените норми.

Не липсваше и режещият хумор в лицето на „авторитетите“ и утвърдените фигури в средите на изкуството. „Позволявахме си доста такива волности и затова не бяхме много долюбвани, бяхме крайни в тези неща. Затова е ‚Ръб‘ – спомня си Емил Миразчиев по повод ретроспективната изложба на групата „Музеят Ръб“ през 2016.¹ Акциите им преобръщаха властовите динамики с главата надолу с дързост, ирония и с такава лекота, че тези елементи, които политаха надолу, не падаха на твърдо, а имаха честта да бъдат трансформирани в изкуство и да олекотят ежедневието с колективен хумор.

В работата на „Ръб“ процесът винаги присъстваше като проблематика – той беше нещо, което групата непрекъснато изследваше и самоизследваше, разкриваше и деконструираше. Процесът бе в ядрото както на галерийни изложби като „Идеалът“ и „Голяма Фотография”, така и на акции като „Черен хепънинг“, „Корен високо в небето“, „Тялото на водата“, „Голяма светлина“ и „Явната закуска“. В изложбите им понякога готови „произведения“ нямаше −„Идеалът“, например, започна с десет бели живописни платна и завърши с десет различни произведения, изработени за десет дни пред очите на посетителите и в разговор с тях. В тези проекти интерактивният процес в контакт с хората и мястото определяха посоките, които формите и смисълът на работите поемаха. Сарказмът, динамиката, и разголването на процеса – елементите, които винаги съпровождаха работата на групата – отразяваха непокорното време от началото на 90-те. А сред този хаос на ранния преход групата се превърна в огромна притегателна сила, която не само ни конфронтираше остро с въпросите си, но и ни отваряше вратите към по-висшите и непонятни измерения.

Един от основните политически ефекти от цялостното присъствие на групата беше изместването на центъра, т.е. на водещото място на столичните събития в художествения живот – тенденция, която бе започнала да се развива още от средата на 80-те години. Условията в по-малките градове и по пленерите в селата се оказваха много по-благоприятни за експериментални политически и артистични опити.² От една страна, географската маргиналност на тези отдалечени, по-трудно достъпни места правеше възможни самите събития – далеч от „центъра“ и неговите институции, режими и норми. Но в същото време тези събития бяха замислени като открито отпорни в географски смисъл. Родом от различни райони на страната извън столицата, множество художници, които се включваха в тези събития, опонираха на доминиращото присъствие на центъра в художествения живот, както и на закостенелите практики, които се възпроизвеждаха в неговите институции. Група „Ръб“ бе един вид наследник на тази политика и не последва инерциите на центростремизма в съвременното изкуство. Много от нейните членове вече бяха участвали в подобни събития, пръснати из страната, по пленерите в Доспат, Търговище, Ясна Поляна и др. Но този ефект дори не беше съзнателно търсен – погълнати от това, което ставаше с „Ръб“, художниците като че ли просто изоставиха столичната сцена и тя се превърна в тяхна периферия. Съзнателно или не, по времето на своето съществуване те изместиха центъра и „провинциализираха“ столицата.

Това беше така, защото до последните си прояви интервенциите на групата бяха безкомпромисно ситуирани в социалния, политически и пространствен контекст на мястото, което обитаваха. Работите на „Ръб“ остават твърде специфични за контекста на мястото, за да бъдат конвертируеми, преведени, или пренесени – тъй като целта им бе да присъстват радикално „тук“ и „сега“, да активират и да се намесят в социалната среда в контекста на мястото, да огънат както пространството, така и социалните взаимоотношения, които те обитаваха.³ Тук не ставаше въпрос само за намеса в предварително съществуващо място и време, а за това как самата намеса произвеждаше мястото, и обратно – как мястото и времето правеха акциите им възможни. В този смисъл работите на групата могат да се характеризират като динамични интервенции, които поставиха основите на един своеобразен политически и социален ситуационизъм, възникнал чрез формите на новото изкуство.

На въпроса как група „Ръб“ бе вписана в неравномерните политически терени на 90-не може да се отговори лесно или еднозначно. Тяхната работа беше безмилостно критична към отминалия „режим“, към неговите йерархии, бюрокрации, елити и идеологеми, а историческата изложба „Символи и Знаци“ както никой друг разкритикува и осмя визуалния език на властта. В работата им имаше политически послания за пряка демокрация, за директен обществен контрол върху материални, социални, и обществени ресурси, както и критика на новообразуваните привилегии и достъп до най-основни материални нужди в екстремните условия на икономическа криза – теми, които присъстват в акции като „Черен хепънинг“, „Голяма светлина“ и „Явната закуска“.

Но не всички работи на групата имаха „политическо“ съдържание. Те по-скоро успяваха да политизират елементи от съвремието чрез трансгресия на установените институционални практики, дисциплини, жанрове, материали и норми, отваряйки поле за една алтернативна публичност, която бе хоризонтална, диалогична, колективна, критическа и семантично отворена. Много от събитията на групата целяха деконструктивна намеса във фиксираните дихотомии на произведение-зрител, художник-публика, критик-художник, процес-продукт и пр., създавайки динамични, неочаквани и дезориентиращи среди, които пренаписваха координатите и опорните точки на нормите, и които обръщаха наопаки йерархиите. Разместването на предмети и сблъсъкът от значения спъваха артикулацията и ни хвърляха в недоумение, пращаха ни в безтегловност. Това беше безтегловността на времето, в което продължавахме да се лутаме, въпреки предначертаните сценарии и пътища – икономически, политически и географски – характерни за прехода.

„Ръб“ беше продукт на късния социализъм и ранния постсоциализъм и в още един смисъл, че групата се вписа в мощните колективни тенденции в алтернативните форми на изкуство, появили се в източна Европа. Те имаха силно присъствие в края на 80-те и в ранните години на постсоциализма и започнаха да замират с изграждането на индивидуалния субект с налагането на пазарната икономика и капиталистическите взаимоотношения, както и с асимилирането на съвременните художници в западните норми и наративи. „Новото ни общество от средата на 90-те не търпеше такова явление, а „Ръб“ беше в пълен разрез с това общество. Ръб беше анархист, /той/ се самовзриви“ – споделя Албена Михайлова по повод края на съществуването на групата през 1994 г.⁴

Докато участваха в групата, всички членове продължаваха да работят самостоятелно в основно традиционни медии като графика или живопис и често техните работи като индивидуални художници нямаха директна връзка със силно концептуалните тенденции на груповите им прояви. На пръв поглед това изглежда като противоречие, но е факт, че „неконвенционалното“ изкуство у нас, както и концептуалното изкуство в източна Европа, се роди в атмосферата на колективните практики и е до голяма степен наследство от социализма. Групата надмогваше сбора от индивиди в нея и създаваше нещо качествено ново, нещо другоизмерно, в което имаше магическа сила. Както казва изкуствоведът Диана Попова, съзвездието „Ръб“ не само успя да проговори новия език, но виртуозно твореше поезия.⁵ И наистина, групата не само разгъваше, деконструираше, и сглобяваше политическите и социални пространства, а сътворяваше поетични среди, които прекосяваха визуални, пространствени, текстуални, звукови и други измерения и ги обитаваха безпрепятствено. Като мащаб и сила те бяха възможни единствено чрез мобилизацията на колективна критическа, интелектуална и творческа енергия.

В колективната им работа, обаче, винаги имаше въздух и „рехавост“. Художниците разказват, че концепциите им нарочно не са били изведени докрай, за да остане място както за импровизация и спонтанни решения, така и за индивидуалната енергия и експресия на всеки един от авторите.⁶ Така крайният резултат никога не беше предварително изяснен, а се получаваше в алхимията, забъркана от спонтанно действие, колективна енергия и индивидуална самоизява. „Опус Пробект 93“ беше един от най-смайващите резултати на този подход: обединени от образа на ябълката, изложбата съчетаваше инсталации, обекти, театрално осветление и разнородни медии от живопис до гипсови отливки, които бяха синхронизирани в една цялостна среда, изпълнена със символизъм, поезия и сюрреалистично преживяване.

Когато „Ръб“ се появиха на сцената, аз бях първа година в Английската гимназия в Пловдив. Вече бях въвлечена в многоликото време на 1989 – във водовъртежите на ноемврийските събития и неспирните протести в града, в еуфорията, в хаотичните катаклизми, които радикално пренареждаха социалните взаимоотношения, смисловите регистри, и изобщо света около мен и нас, в колапса на стабилна, ако и доста скромна, устойчивост. Тези от нас, които нямахме връзки с номенклатурните елити по времето на социализма, нито пък попаднахме сред тези с реституциите или успяхме да се впишем в предприемаческия дух на прехода, се тресяхме от неспирната икономическа криза, безработица, инфлация и борба за оцеляване, от която започнаха да се оформят контурите на новите социални неравенства, на новите културни и социални норми.

Записах се да посещавам кръжоците по рисуване на Надя Генова, една от основателките на „Ръб“, които първо бяха в Синдикалния дом (сега Дом на Културата „Борис Христов“), после в новата галерия „Акрабов“ и на други места. Те не бяха като никои от другите уроци в града и се оказаха по-скоро серия от причудати и необясними експерименти по визуална практика, които често усилваха ефекта на разместване на обществената среда около мен и отваряха място за неговото осмисляне. Постепенно художниците в групата небрежно ни приеха, мен и другите момичета от курса, като своего рода спътнички в техните изложби и събития. И така случванията в града около „Ръб“ ме придружаваха до края на гимназиалните ми години. Тези от нас, които се осмеляваха, участваха в акции, но самият процес на групата и техните проекти бяха толкова отворени, поне към нас, че ние бяхме въвлечени и се оказахме по един или друг начин вътре в процеса. Необяснимото вълнение, което тяхното изкуство предизвикваше около себе си, остави силен отпечатък в мен и имаше формираща роля за интересите ми в следващите години. Благодарение на „Ръб“ насочих интересите си към съвременното изкуство в НХА и усвоявах с голяма лекота първите критически теории, на които попаднах по-късно. Поглъщах постколониалната теория, постструктурализма, изучавах в дълбочина дадаизма, ситуационизма, Флуксус, историята на концептуалното изкуство, търсейки най-интересните и неочевидни формулировки на връзките между изкуствата и техните социални и политически измерения. Недоверието ми към универсализиращи и тотализиращи рамки на мислене със сигурност носи по някакъв начин техния печат – както и отпечатъка на времето. Истината е, че „Ръб“ ме въведоха както никой друг в безкрайното поле на интерпретацията. Те ме научиха както на нейното богатство, така и на нейните граници, и да обхождам без страх пространствата между визуалното и текстуалното.

Настоящата монография е плод на колективен и многогодишен труд, който започна с работата върху ретроспективната изложба „Музеят Ръб“ през 2016 година в Баня „Старинна“. Тя има за цел да направи обществено достъпни множество исторически и архивни материали, събирани и опазени във времето, както и да запълни една празнина в историята на съвременното изкуство от последните три десетилетия. Изданието включва визуални материали, документи и текстове – това са архивни документи, снимки на произведенията и на цялостните изложби, документални кадри, запечатали моментите на случване и формите на публичност, разгърнати чрез и около тях. Монографията също включва исторически и съвременни текстове – материали от местната преса и специализираните издания, както и изкуствоведско изследване за „Ръб“, което завърших през 1999 г., непубликувано досега.

Голяма част от тези материали са събрани от личните архиви на самите артисти, чиито документални практики бяха неизменна част от техните изложби и акции. Това самодокументиране беше породено от времевите измерения, с които групата експериментираше (пърформанси, акции, интерактивни работи или инсталации, развиващи се в пространството) и от подхода, който акцентираше върху процеса. То идваше и от идеите на художниците за директен колективен контрол върху материалните ресурси, оценъчните рамки и историческия разказ – с други думи, върху материалната и дискурсивна среда, от които те зависеха. То беше свързано и с усещането за властовите динамики в структурите на историческия поглед и на географията на съвременната култура, които се прекрояваха и преначертаваха. То също беше възможно и благодарение на тяхната интуиция за историчност по време на самото случване. А може би и поради хаоса на времето, художниците поеха в ръцете си контрола върху собствената си история в момента на нейното случване, а в техните ръце самият процес на документиране още веднъж се превръщаше в изкуство.

Много от тези материали биват публикувани за първи път в настоящото издание. Други публикуваме отново, за да оценим архивната им стойност. Оставяме ги да говорят сами със своята документална и визуална сила и се надяваме, че те са ценен принос към динамичното и отворено архивиране, вече отдавна започнало, на процесите в съвременното изкуство от последните 30 години. Нека тази монография предостави материал за още множество въпроси и да послужи като основа за множество преосмисляния, препрочитания и пренаписвания на историята. Едно е сигурно – духът на „Ръб“ ще броди с непокорния си нрав да надига чорлава глава в очите на хегемона, да вдъхновява със смелостта на въображението, да разсмива с дързост и сарказъм в лицето на властта и да пленява с магията, в която се крие ключът за един по-добър и пълноценен свят.

Текст: Живка Валявичарска *
Пловдив/Ню Йорк, 2021 г.